This old text is copied from an online group of students whom I taught at the language school. A year after high school graduation they shared what they had learned for a year. I think it could explain why some students cope easier at college. Enjoy!
Та тук ще пиша моят монолог, които за много от вас ще се окаже
useless, или най-малкото пълна глупост, но както казах в предишния
си е-мейл, не го четете (то аз мисля, че мога да кажа кой ще го
прочете още от сега).
За subjecta: Не се подлъгвайте от заглавието, не се опитвам да се
надувам, просто се получи така, че искам да говоря за трите неща,
но не можах да измисля по-добър начин да го формулирам.
Харвард…
Още си спомням как не получих отговор на 2 Април миналата година,
когато трябваше да го изпратят, и бях отписал Харвард. Още си
спомням и каква лудница беше в къщи като разбрах, защото член
от семейството не беше здравословно добре (too personal and
irrelevant at this point). Но мога да кажа, че преди не осъзнавах
какво е да учиш в едно от най-престижните учебни заведения в
света. Мислех си, че след като съм в топ 5 на езиковата, в Харвард
ще бъда поне в топ 10%. Но не е така. И не ме е срам да си го
призная. Защото загубените години по време на гимназиалното ми
образование ме докараха до лудост тук. Не стига, че трябваше да се
настроя на учебна система, която сама по себе си се определя като
учене, учене, и пак само учене, но и трябваше да наваксвам с
английския език. И така през цялата година, работих двойно повече
(защото едно е да се опиташ да разбереш какво казва този луд тип
Thomas Hobbes на български, а съвсем друго е да го четеш в
оригинал, така, както той се е изразявал през 18 век, и съвсем
различно е да направиш двете неща за отрицателно време, защото
TF-а ще ти задава въпроси след по-малко от 24 часа). Оттук и идва
идеята ми за това, че всичко трябва да е постигнато с много труд, а
не както сме свикнали да го правим. Едва ли някои би оспорил, че във
Великата Хасковска Езикова Гимназия ние се забавлявахме и си
изкарвахме оценките без почти никакъв труд (е, някои с повече,
някои с по-малко, но това не е важно). Та така я докарахме до
положение, в което отиваме някъде с голямото си самочувствие, велики
математици, историци, и лингвисти, а накрая се оказва, че средно-
тъпият американец говори испански, перфектен е на calculus и като му
кажеш България или Нова Гвинея, ще ти каже основните исторически
моменти. Разбира се, признавам, не ми беше лошо. Работехме умно,
като хакнахме системата с нашите преписвания и отменени контролни,
но всичко се върна обратно. Затова сега съм си поставил за цел да
науча колкото се може повече, без да се интересувам от оценки,
защото ако направим сравнение с кормуването, не книжката/дипломата
кара колата/работи, а самите ние.
Moreover, ако наистина искаме да постигнем нещо повече от това да
имаме мизерна работа от 8 до 5, цял ден въвеждащи цифри в компютър
или пращащи факсове, ние трябва да сме competitive на пазара. Това
не се постига с трикове и шмекерии, защото може би ще излъжеш
една-две будали, които и те като теб гледат да го докарат не от
възможности, а от маймунджулуци, но като попаднеш на тип, които не е
спал докато се е учил на а и б-то в твоята сфера, усещаш колко си
жалък.
Finally за Харвард, искам да кажа на всички, че няма значение кой
къде е и какво учи. Вярно, наистина Харвард предлага доста повече,
от да речем Филиала на Пловдивския университет в Любимец. Но от този
целия поток знания не е важно колко неща ще минат покрай ушите
ти, а какво ще вземеш със себе си, като завършиш.
Славата и парите:
Имам наистина още какво да кажа за Харвард, но както виждам писмото
вече е дълго, а още не съм засегнал славата и парите. Две седмици
се опитваме да изясним дали да сме богати, бедни, щастливи, с
ненужни шалове и т.н. Аз искам да кажа тук, че в крайна сметка
парите ще се окажат the cornerstone нa всички останали неща в
живота, и искрено се надявам след време всеки да е доволен от
материалното си състояние. Истинсктото удовлетвориение, обаче, идва,
когато човек натрупа слава. Никoй няма да си спомни за теб ако си
бил ултра богат, но не си направил нищо съществено. Какво, в
гроба ли ще си занесеш парите? За мен важното е веднъж като
натрупаш пари, да работиш за слава, или поне да се занимаваш с
нещо, което би променило живота на тези около теб, защото всички
трябва да разберем, че не всяко едно дете има възможността да учи в
ГПЧЕ и да продължи след това на хубаво място.
За пример давам Принцеса Диана и Проф. Michael Sandel.
Принцеса Даяна – можеше спокойно да си живее без да се занимава с безброй
благотворителни прояви, но избра другия път. Това прави от един
посредствен човек някой, който стои над останалите.
Същото се получава и при Michael Sandel, които на free market би
изкарвал нещо от рода на 5 милиона долара на година, но си стои в
Харвард развива Political Theory, което eventually ще го остави в
историята. Неговата благотворителност не е явна, но все пак
присъства – charity към студентите, защото предава част от своето
богатство (знание), на тези, които нямат толкова.
Да, вече стана доста дълго писмото, затова ще го приключа, без да
изясня изцяло какво исках да кажа, защото така тези, които са го
прочели, могат да ми помогнат да отидем по-надълбоко в темата.
за край само ще ви кажа, че всеки един от нашия клас има
потенциала да стигне до Сандъл (да натрупа неговите пари и после
слава) като положи достатъчно труд в Харвард (всяко едно учебно
заведение). Въпроса е да се оттървем от бг mentality – абе ако можеш
го излъжи и пак си получи своето, кой ще ти кажа браво ако си
скъсаш гъза и постигнеш същия резултат. Това може и да е вярно,
ако се занимаваме с битовщини в бг, но едва ли би помогнало в една
по hectic атмосфера.
the student lyd 