Archive for the ‘bg universities’ Category

СУ и информационните технологии

ПРЕПЕЧАТАНО ОТ КАПИТАЛ

“В България нещата с образованието са трагични и ще се влошават все повече, ако не се предприемат сериозни мерки. До скоро единственият напълно акредитиран Университет в България беше СУ. В България съм от 6 месеца и имам чувството, че Министерството на образованието работи за СУ, а не обратното.”

Драга редакция,

Прочетох писмото на Калин Василев с голям интерес. Признавам, че самият аз едва ли бих могъл да го напиша по-добре.

Образованието в страната ни е сериозен проблем, който изисква внимание.

Казвам се Асен Цонев, на 23 години съм, завършил съм City of London College, Лондон, Великобритания – специалност PDMS Post Graduate Diploma in Management Studies. Последната година специализирах информационни технологии и имам Advanced Diploma. В момента живея в София и работя в Японско Посолство Финансов отдел.

Вероятно ще си зададете въпроса “Е като си завършил на такова място защо се върна в България?” Много пъти са ми задавали този въпрос и аз много пъти съм отговарял, защото отидох в Англия, за да получа образование, а не да емигрирам. Винаги мога да се върна там особено сега след падането на ограниченията.

Според мен в България нещата с образованието са трагични и ще се влошават все повече ако не се предприемат сериозни мерки. До скоро единственият напълно акредитиран Университет в България беше СУ. В България съм от 6 месеца и имам чувството че Министерството на образованието работи за СУ, а не обратното.

За пръв път имах честта да вляза в СУ (корпус 4-ти километър) преди месец. Посетих лекция по Информационни технологии. Нещата, които ме поразиха бяха много – ще спомена само най – фрапиращите:

1. Никой не ми поиска пропуск нито на входа, нито преди да вляза в лекцията. Лекторката не познаваше преобладаващата част от студентите. Споделих учудването си със приятелката ми, която всъщност придружавах и не ми се чакаше отвън. Отвърна ми “Не се притеснявай, то и без това няма хора … пък и е 120 лева на семестър … води се безплатно – това е административна такса.

2. Презентацията представляваше черни пасажи в различен шрифт на бял фон и определенията бяха в червено. Лекторката четеше със скорост, която не позволява да си водиш подробни записки и беше изнервящо бавна за слушане. Попитах на майтап дали може да ни изпрати презентацията по е-мейл и да използва времето да ни обясни нещо интересно или от опитът, който има. Каза, че не може. Едно изречение ми се е запечатало в съзнанието от тази лекция. След като поясни разликата между софтуер и хардуер за около 1 час и 30 минути каза, цитирам по памет “Колеги, бъдещето принадлежи на електронната търговия … някой от вас поръчвал ли си е нещо по интернет …. (едно момче вдигна плахо ръка – поръчах си CD веднъж …) … браво, аз самата никога не съм го правила, защото не съм много на ти с компютрите, но там е бъдещето, повярвайте ми …” Стана ми тъжно… погледнах залата 20 компютъра – 20 различни марки и конфигурации, катедрите бяха в окаяно състояние, високи тавани и подтискащо ехо, жълта светлина и преподавателка, която говори хипотетично. Бях в най-престижното учебно заведение в страната си.

3. Друго нещо, което ми направи впечатление е, че голяма част от хората, с които си говорих след лекцията ми казаха, че искат да учат нещо друго, но за да зарадват родителите си са записали еди каква си специалност. Висшето образование сякаш се е превърнало в самоцел в наши дни.

Ще спра до тук с впечатленията си от СУ. Не искам да обиждам хората, които са завършили или ще завършат това елитно заведение. Само ще спомена, че голяма част от хората, които ни управляват са завършили именно там.

В заключение искам да кажа, че реформите в образованието ще отнемат време и според мен това ще е дълъг процес. Знаете ли … не съм патриот, в известен смисъл мразя страната си, защото винаги когато съм споменавал, че съм българин в чужбина хората са се усмихвали със съжаление … и все пак аз съм роден тук, и съм прекарал 18 години от живота си в тази страна и нещо ме стяга в гърлото всеки път когато чуя химна, странно е.

Предстои ми магистратура. Все още не съм решил къде и каква. За сега събирам опит и обмислям възможни варианти. Едно нещо е сигурно – няма да е в България. Страната ми не ме заслужава. Съжалявам.

___
* Асен Цонев е читател на Капитал. Пишете му на a.conev@gmail.com или пращайте вашите мнения на pisma@capital.bg.

Advertisements

Какво спечелих от моето българско висше

ПРЕПЕЧАТАНО ОТ КАПИТАЛ

Ако финансовият резултат показва разликата между приходите и разходите на дадена организация, то социалният резултат показва какво печели обществото. Като продукти на българското висше образование, можем да си направим равносметка, за да определим какъв е социалният резултат от образованието, което сме получили.

Ето как изглежда моята равносметка.

Какво научих:

● актуална информация за процесите в икономическите среди към 1992г. (това е средната година на цитираните данни в учебниците ми, които претендират да са актуални, а не творби от миналото в исторически уроци);

● преподаватели с около 60 % посещаемост на собствените си лекции (около ¼ от лекциите са водени от самите асистенти);

● всяка година имах средно по два предмета, по които преподавателят не беше написал учебник и някой ти диктуваше писанията му;

● в около 80 % от случаите преподавателят диктува. В този процес, в който аз трябваше да получавам знание и да навлизам в особеностите на науките, единственото нещо, което се впиваше бе химикалът в пръста ми, а това което получих бе огромен мазол на средния пръст от писане.

● двама от петима асистенти ни занимаваха с въпроси в сферата на житейските проблеми и във всичко това проличаваше психичното отражение на процесите от близкото минало.

● един преподавател сподели системата, по която университетът оценява научния му труд при писането на учебници. 2.50лв. на написана страница бе признанието на  неговата професорска титла. Съответно той бе възприел един доста ранен принцип в икономиката, че количеството ще увеличи приходите му. Бе написал учебник от около 750 стр., а по време на лекции подчертавахме това, което ни трябва за предмета. Останалото бяха общи познания, които бяха екстра.

● нямам нито един преподавател, който да се е опитал дори да запомни името на студент (познаване на родители или други подобни отношения са изключение).

● доста от моите колеги са влезли в университета благодарение на посещението на един кандидатстудентски курс. В този курс няма хора, които да не са постигнали кандидатстудентското си желание.

● същият преподавател оцени по подобаващ начин записаните в кандидатстудентските уроци по време на изпита при него в първи курс.

● научих за топлото отношение между титуляр и асистент, което имаше много измерения. Стигаше се до аномалии от сорта на тази, че асистентът играеше главната роля, а преподавателят само изпълняваше нареждания. На другия край бе професорът, наричащ своя помощник „юридическа курва”.

Позитивите:

● един асистент, опитал да осъществи лична връзка със студенти. Изпитът бе изключително обективен и основните неща в предмета са още в главата ми.

● един професор, който осъществи лична връзка с нас, макар и предметът да бе доста назначителен.

● най-важният урок, който научих е да вярвам само на себе си и, че ако сам не се занимавам с материята, която ми е интересна, никой няма да ме въведе в нея, макар и това да е официалното му задължение.

Постоянно, когато се замисля за образованието се питам защо е така. Защо приятелите ми влезнаха в изискани европейски университети след едномесечно учене за TOEFL, а аз след 1 година по 40 часа седмично занимание минах на второ класиране. Когато те учат и работят си купуват камери и лаптопи, а аз си плащам наема.

Защо няма англоезично обучение в България? Защо TOEFL не важи тук? Защо ценностите тук са други? Как идеята за свободата на избора е внедрена тук?

В основата на днешното развитие на страната ни стоят знанията и разбиранията на хората, излезнали от образованието вчера. Доколко то е било добро и ефективно можем да съдим от действията на хората, които работят днес. Родителите ми ме възпитаваха и преуверяваха в качественото обучение на българските университети. За тях то е било нещо наистина престижно и е вършело работата си както трябва. Тогава не е имало класация на университети. Не е имало топ 10, топ 500. Трудно е било да намериш мястото на българския университет в многонационалните градове, държави, лагери.

Ако вчерашното образование ни е довело до където сме днес, то какво ще се случи утре, когато тази система, която работи днес роди плодовете си. Как ще успее да се конкурира дюкянът на българското образование с останалите манифактури, произвеждащи лауреати в нашето село, наречено глобален свят.

Социалният резултат от българското образование е причината в двора на държавата ни да никнат днешните плодове.

И ако не подобрим и селектираме плодовете си за утре, дюкянът ни ще фалира, а в дворът ни ще продават чужди манифактури, чиято продукция е качествена и съвременна.

* Калин Василев е читател на Капитал. Той ни изпрати мнението си по email и ние го публикуваме тук с негово разрешение. Пращайте ни мненията ви на pisma@capital.bg.